Късния следобед на 9.09.1944 г. част от червенобрежкия партизански отряд „Георги Бенковски”, наречена „Дядо Вълко”, е в лозята между селата Торос и Дъбен. Предната вечер са обрали кметството и селския магазин в с. Дерманци /кметът е племенник на великия Христо Чернопеев/ и делят плячката. Ни знаят, ни подозират, че сабахлем още Кимон Георгиев е прочел по Радио София „новото отечественофронтовско правителство”.
Христо МАРКОВ
Чакали в лозята на с. Торос Червената армия да мине и през Луковитско и да ги короняса за владетели. В отряда са Митка Гръбчева – Огняна, Пеко Таков, бъдещата му съпруга Вълка Горанова, Дочо Шиков, Никола Станев и още десетина „нелегални” от околните села, Луковит и Червен бряг.
Удивени са, когато виждат по пътя за Торос камион, от който се развява червено знаме – техни другари от близкото село Тодоричене ги търсели да се прибират като победители. Отрядът се натоварва на камиона и с песни и гърмежи се стоварват в най-близкото село Торос, където влизат в кметството без съпротива, арестуват кмета Станьо Улиев и попа Марин, а после се насочват към дома на училищния директор Коцо Бочев, който бил общински съветник. Вътре влизат Митка и Вълка с още двама местни побойници, но ятаци на отряда. Коцо Бочев е със съпругата и петгодишната си дъщеричка Магдалена. Двамата пройдохи го пребиват, а детето се моли на партизанките. Той има неблагоразумието да извика, че не може да бият български даскал пред очите на цялото село. В изблик на „справедлив комунистически” гняв Митка Гръбчева и Вълка Горанова вадят пистолети и го правят на решето пред очите на дъщеря му Магдалена. Стените на стаята били целите в кръв. Жена му припада, а детенцето млъква ужасено.
Кметът и попът са отведени в Луковит и на другия ден са докарани в затворени ковчези. Синът на свещеника отваря сандъка и баба ми разказваше, че гледката била ужасяваща – брадата му била оскубана косъм по косъм, а на тестисите му вързани две тухли. Тялото било мораво. На роднините на кмета въобще не разрешили да отворят ковчега. Директорът на училището пък бил погребан тайно вечерта.
С „революционния камион” групата спира в Луковит пред къщата на командира на 4-та армия генерал Стефанов – герой от войните. Пред очите на семейството му той е извлечен на улицата и показно разстрелян от „народните синове и дъщери”. От каросерията Пеко Таков държал пламенна реч, че възмездието щяло да застигне „всички думбази и народни изедници”. За два дни в луковитската полиция са избити 49 мирни граждани без съд и присъда. В Червен бряг, където се разпореждали Пеко и Вълка – точно 58.
Гореописаните истории са ми разказани от баба и дядо, описани са в спомените на Митка Гръбчева-Огняна и Цола Драгойчева. Почти всички участници в тях са вече покойници, но е жива Магдалена, видяла разстрела на баща си. Живее в Пловдив и понякога разказва спомените си от ония страшни дни. От 1954 г. не е стъпвала в бащината си къща в Торос. Майка й умря тихо през 1998 г. в същата стая, където убили мъжа й. Комшиите разказваха, че кървавите следи още личали по стените.
Разказаната история е много дребен щрих от страшните дни след Девети септември ‘44 г. Такива има още хиляди, но българската историография така и не посегна сериозно към тези страници на „кървавия септември”. Тук-таме някой използва свободата в мрежата да припомни откъслечно за някой щрих... Като хасковския разстрел.
В продължение на четири дни полкът в Хасково отказва да предаде властта на доведените от съветските войски партизани. Едва на 13 септември 1944 г. комендантът и командир на полка в Хасково полк. Велико Маринов получава предложение от партизаните за помиряване на "народните бойци" и войската. Полк. Маринов - достоен офицер и герой от 2 войни, приема предложението за побратимяване. Пред щаба на полка се строяват войници, партизани и офицери. Очаква се идването на командира. Когато той излиза от щаба с група офицери, партизаните откриват огън с шмайзери и убиват полковника, заедно с още 8 командващи офицери. След това пред очите на гражданите някакъв съветски другар минава покрай труповете на българските офицери и демонстративно „произвежда контролен изстрел”. Ако не вярвайте – питайте бай Киро Алипиев – син на един от разстреляните офицери. И той живее в Пловдив.
Та, мили другари, колко години трябва да минат, за да си преброите жертвите след тази дата?... Вие си го направете, защото стряскат и официалните /поне досега/ исторически факти. Така ли е? Според специалната комисия, разследваща жертвите на комунистическия режим, убитите от 9 до 12 септември 1944 г. без съд и присъда са 18 742 души; осъдените на смърт от т. нар. „народен съд” – 2 730 министри, депутати, журналисти, банкери, кметове, свещеници, земевладелци, учители, а преминалите през лагери, затвори и интернирани в периода 1944 – 1962 г. – 298 000 души. Това са само „официалните данни”, т.е. намерените имена „по документи”...
А да спомним и някои от безспорните факти след Девети. Според официалната история на БКП към 1 юни 1944 г. в китните гори е имало точно 1 432 партизани, включително и нелегални, а според мемоарите на Цола Драгойчева те са по-малко и не надхвърлят 1 000. А според Централния партиен архив до 1989 г. там е имало регистрирани ни повече, ни по-малко от 269 000 „активни борци срещу фашизма и капитализма”. И един напълно безспорен резултат от „победната дата”. Точно шестима министър-председатели на България, които са били съветски граждани. В периода 1944 – 2009, т.е. досега. Да ги припомним: Георги Михайлович Димитров, Васил Петрович Коларов, Вълко Вельович Червенков, Гриша Филипов,Андрей Карлович Луканов и неотразимия Сергей Дмитриевич Станишев. Ама наистина - комунизмът някога тръгвал ли е от тази злощастна страна?!...

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви: