Поетът Петър Анастасов е тазгодишният носител на наградата Златен „Орфеев венец”. Авторът на едни от най-силните стихове в българската поезия от години живее в столицата, но продължава за се чувства пловдивчанин.

Хари НИГОХОСЯН
сн: автора

- Как се чувствате като тазгодишен носител на златния „Орфеев венец”?
- Чувствам се особено, защото за мен поезията е кътчето, в което мога да се скрия на спокойно и тихо място. А една подобна награда ме вади отново на светло, което в някои отношения е дори опасно. Всяка една награда те превръща в мишена. И друг път ми се е случвало да се чувствам така. Стреляли са по мене не с куршуми, а с думи, които понякога са по-опасни. Това е и най-голямата ми мечта – като общество да спрем да се отстрелваме по този начин. Това важи не само за поезията... Тук си спомням за една стара учителка. Когато на времето минавала с учениците си край дома на Христо Г.Данов, децата го замервали с...цветя. Тя обаче ги предупреждавала да внимават, за да не ударят този свят човек.
- Често ли се чувствате взет на мушка?
- Винаги ще има забелязани и...набелязани. Този, който е забелязан вече е и набелязан. След него идва редът на следващия....В света на изкуството и литературата да си забелязан не е много радостен факт. Това е и една огромна отговорност. Ако си получил някакво признание, трябва да си наясно, че то не ти е дадено даром и тепърва трябва да го устояваш. Какво ще стане ако не успееш да защитиш една такава награда?

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви: