„Роднина, милиционер, роднина, милиционер…“. Още дълго ще пазим спомена за Голямата актриса на малките роли – Надя Тодорова. Ако култовата комедиантка не ни бе напуснала през 2016-а, идния месец щеше да празнува голям юбилей. 100-те години от рождението й ще се закръглят на 1 ноември.
По този повод единствената наследница на колоритната кинозвезда разказа за последния етап от живота на майка си, за младостта й, за приятелствата й. дъщерята Антоанета Теменугова живее в Чехия, където работи като реставраторка
- Антоанета, на 1 ноември се навършват 100 години от рождението на майка ви – голямата актриса Надя Тодорова. Как ще отбележите това?
- На 1 ноември, когато е и Денят на народните будители, в родния Асеновград ще бъде излъчен филм за мама. Ще бъде поставена и нейна паметна плоча в читалището, което е и културният дом на града. Трябваше да е готов и паметникът, но по ред причини не е. Вече е планувано да бъде поставен през 2026-а, когато ще се закръглят 10 години от кончината на майка ми.
- На 1 ноември ще бъдете ли в Асеновград?
- През октомври си бях в България, но на 1 ноември няма да мога отново да се прибера. Имам много работа в Чехия и не ми е възможно да пътувам до родината толкова често, колкото ми се иска. Със сигурност обаче ще присъствам другата година при поставянето на паметника на мама.
- Каква е съдбата на архива на Надя Тодорова?
- Малка част съм дала на музея в Асеновград. Основният архив е при мен. Мама има много снимки. Доста от тях, както и книгата й, предоставих на скулпторката Мария Гергова, която прави релефа на майка ми. След като приключи работата, ще ми ги върне. Като архив имам и много афиши от театрални представления, а също и книги. Най-важното е, че остана красивият спомен за мама и това, че хората все още я помнят и обичат. Често ми казват, че много приличам по външност на Надя Тодорова и че гласът ми е като нейния.
- През годините кой беше най-запомнящият се рожден ден на майка ви?
- Татко много обичаше вкъщи да се отбелязват всякакви семейни празници. Докато живеехме тримата, чествахме подобаващо и рождените, и имените ни дни. Последният рожден ден на мама в България, преди да заминем за Чехия, го направихме у дома. Дойдоха много приятели, роднини и съседи. Къщата ни беше пълна с хора, имаше голяма и красива торта. 90-годишният й юбилей го отбелязахме в Прага. Купих й огромен букет, оформен като пламък от оранжеви и тъмно-червени хризантеми. Цветята страшно й харесаха и ги държеше близо до леглото си. От Културния център и от посолството я посетиха у дома, за да я поздравят. Това беше последният й рожден ден, който днес ми е мил спомен.
- Има ли роля, която я е затруднявала?
- Няма такава. Мама се пускаше във всяка роля като риба във вода. Не играеше, а изживяваше. Гледала съм всичките й филми и много ги харесвам, както и персонажите й. Най-любима ми е новелата „Светъл пример” от 1976 г. Ролята на мама там е на секретарка на техникум, а Георги Русев играе директора. Двамата започват да правят погребение на изчезнал ученик, когото смятат за мъртъв, а той – голям калпазанин, си е жив. Гледала съм въпросната телевизионна новела стотици пъти и всеки път се забавлявам и се смея от сърце.
- Кои бяха приятелите на майка ви от актьорската гилдия?
- Имаше много любими колеги от театрите, в които е играла, и от киноролите й. За нея Иван Андонов беше голям приятел, както и съпругата му Люба. С Невена Коканова също имаха хубава дружба. Близки бяха и с Боряна Пунчева, а аз и до днес другарувам с нея. Често идваха вкъщи със съпруга й – посланик в Прага, когато мама дойде да живее при мен в Чехия. Мама се уважаваше много с колегите си от театъра в Асеновград, където е работила като млада. Хубавото е, че и до днес поддържам приятелски отношения с децата им.
- Как понесе пенсионирането си?
- Докато мама беше действаща актриса, само веднъж е оставала без работа за една година и то по нейно желание – за да се грижи за баба, която имаше здравословни проблеми. Когато се пенсионира, беше на 65. След това продължи да пътува до театъра в Пазарджик, но играеше на сцената на асеновградския. Леко понесе пенсионирането, не страдаше.
В Асеновград бяха една весела компания с кмета на града г-н Тодоринов, художника Иван Кирков и още много други приятели, с които се срещаха всеки ден. Ходеха в едно кафене, а ако там беше прекалено слънчево, отиваха на друго място, на сянка. По слънцето разбирах къде е отседнала компанията на мама.
- Майка ви разказвала ли ви е как в детството си е стиснала ръката на цар Борис III и как по соца е извикала „Хайл Хитлер!” срещу Тодор Живков?
- (Смее се.) Да, и мама, и баба разказваха тези истории. Майка ми е била малка, когато е стиснала ръката на царя. Представяла си е, че той ще е като приказен герой, облечен с мантия и корона на главата. Да, ама се оказал чичко, който нямал корона и мантия, та била малко разочарована. Историята с фашисткия поздрав към Тодор Живков се разиграва в представление в Сливенския театър. Там героинята на майка ми вдига ръка за „Хайл Хитлер”. Публиката е била предимно от партийни функционери и никой не си е позволил да ръкопляска.
- Надя страдаше ли, че няма внуци?
- Бях семейна, но за много кратко. От дълги години съм разведена. Деца нямам. На мама й се искаше да има внуци, но аз все не намирах време за това. Отлагах, защото много пътувах и работех, ав един момент биологичният закон каза, че вече е късно. Цял живот съм била посветена на любимата си работа и тя ме е дарявала с много радост. Имам и добри приятели, с които сме като семейство.
- Добра пенсия ли получаваше майка ви?
- Пенсията й в България беше 500 или 600 лева. Когато заживяхме в Чехия, уредих на мама постоянно пребиваване и по този начин тя успя да се възползва от добрата социална политика в страната. Тогава започна да получава доста прилична сума като помощ към българската си пенсия.
- Страхуваше ли се от смъртта?
- Не, не се страхуваше. В един момент дори си я очакваше. Казваше: „Аз трябва да си отида". Последните ни общи снимки ги направи Георги Папакочев, мой приятел, журналист и фотограф.
Пред него мама заяви: „Вече съм си тръгнала”. Месец след това почина. Веднага след смъртта й започнах да уреждам транспортиране на тялото до България. Дойдоха в Чехия хора от асеновградска погребална фирма. И аз пътувах с тях – последното ми пътуване с мама. Поклонението беше в читалище „Родолюбие”, където имаше петима свещеници и много хора. Майка ми искаше да си бъде погребана в Асеновград – в гроба, където са положени татко, баба, дядо и вуйчо. И петимата са заедно.
- Каква е съдбата на родния ви дом в Асеновград?
- Продадох преди време жилището и ателието, което имахме. Въпреки това, винаги когато се прибирам в България, оставам няколко дни в града при братовчеди или приятели. Не съм изгубила връзката си с асеновградчани.