Най-престижното звание за пловдивчани е „Почетен гражданин на Пловдив”. Равностойно е на Оскарите. По време на социалиЗъма го получаваха предимно видните партийци. Като Васил Коларов и Георги Димитров. И международни – като Тито. След Промяната обаче, наред със заслужили имена, обкичват необяснимо защо хора, които са познати на малцина под тепетата или отдавна забравени кои са. А една от култовите личности все още не е отличена. Става дума за прочутия Стефчо Автографа. Всепризнатият талисман на Пловдив.
Динко ПЕТКОВ

За да бъдеш почетен пловдивчанин главното условие да си допринесъл за известността на Пловдив у нас и по света. А Стефчо Автографа го знаят къде ли не. И винаги го свързват с града ни.
Кой друг от станалите през последните няколко години почетни пловдивчани е бил с Далай Лама, папа Йоан Втори, Робърт Де Ниро, Силвестър Сталоун, покойните вече Борис Елцин и Михаил Горбачов, Михаил Калашников, Костурица, Катрин Деньов, бившия испански крал Хуан Карлос. И все от персони от такава световна величина. От всички тях Стефчо Автографа лично е получавал автографи. За 50 години вече е събрал над 500 000, в 500 тетрадки.Новият месия Румен Радев дори твърди, че му се е разписвал поне 100 пъти. Срещал се е с автографираните по всякакъв повод. Не онлайн, а очи в очи. Даже и на погребения. Специално отбелязва за взетия параф от Хелмут Кол: „Канцлерът обединител, извинявай, не всеки ден обединяват ГДР с ГФР!”.
Стефчо събира подписи и от обикновени хора: „Защо не, ми той си е човек, той ще направи след време нещо важно, нещо съществено. Защо да не взема от него?”
Много активен е по време на избори. Говорят, че той единствен има автографите на номинираните за депутати във всички листи на Пловдив-град.
Вече е попреминал на жизненото поприще средата, роден е през 1953 години, по Димитровден. „Приличам на майка ми, която е била голяма красавица. Баща ми-германофил, завършил в Лайпциг.”, уточнява той.
Целта му е да влезе в книгата на Гинес. За да прослави Пловдив. Не се големее, също дава автографи. Но веднъж на 4 години. Тези, които са получили, очакват след години за тях да получат солидни суми на някой търг.
Надява се да си намери жена, с която да се задомят. Летвата обаче му е много висока. Не го впечатляват нито джукести, още по-малко осиликонени. Наясно е каква да е бъдещата му половинка: „Всяка уважаваща себе си жена трябва да е като Жулиета. Без значение дали вече е на 50. Проблемът ми е, че аз, признавам си, нямам качествата на Ромео. Навъртях 72, не съм сигурен дали ще ги придобия!”.
Пред пловдивска журналистка разказва как е взел автограф от Стоянка Мутафова: „Представлението, в което тя играеше в Пловдив, приключи. Издебнах момента, в който се отправи към гримьорната си, и без да ме види някой, по едни коридори, стигнах до нея. Почуках на вратата. Отвари ми една по-млада жена, разбра кой съм и реши набързо да ме разкара. Обаче аз си сложих крака на прага, подадох си главата в стаята и що да видя: Стоянка Мутафова стои гола пред мен! Компаньонката на Мутафова само й вика: „Този иска автограф!”. На Стояна не й мигна окото и, както е гола, отсече: „Да влезе! Ще му дам!”.
Неприятно му е да си спомня за Лили Иванова: „Тя е ужасна! Лили беше много отворена към феновете си, докато живееше с Асен Гаргов. Тогава нямаше проблем човек да се доближи до нея, да й вземе автограф, да я пипне… Но Гаргов разбра, че тя не може да му роди деца и я напусна. Тогава Лили се озлоби и се затвори към почитателите си. А след като остаря, инструктира охраната си никой да не допускат до нея. Момчетата, които я пазят, са като насъскани кучета и неведнъж са се държали арогантно с мен, изритвали са ме…. Абе, грозна работа!”.
Такъв бил и Георги Парцалев: „Държа се като парцал с мен. По соцвреме аз нямах тетрадка за автографи, както сега. Давах да се подписват на картички, на които са снимани. На Парцалев обаче поднесох вестник, в който бяха публикували снимката му, защото беше дал интервю. Давам аз вестника. Той не отказва автограф, но с едно гадно отвращение ми казва: „Абе, как можеш да ми даваш тоя мазен вестник да се подписвам на него?!”. Е, това е оскърбително. Нали?”.
В малкото си джобче слага пловдивсите репортери. Колкото една редакция е. Те от него разбират къде какво събитие има. Имал интуиция за тая работа, но се налагало да звъни и в различни посолства или пиар агенции, за да не изпусна купона: „Гледам да присъствам на всяка премиера на нова книга, на всяка изложба, пресконференция, коктейл без мен не може да мине, концерт – също! Трудно е! Не съм слънце, че да изгрея навсякъде, но се старая…”-
Съжалява, че през последните години все по-малко имало коктейли: „Добре че са коктейлите, че да мога да се нахраня. Пенсията ми е малка, за нищо не стигат паричките!”. Притежава безплатна карта за градския транспорт, че да ходи на лов за автографи.
Ако срещне познат, винаги ще му предложи в скоропоговорка: „Да те почерпя едно кафе. Съжалявам, за повече нямам пари!”.
За Стефчо важи заглавието на филма „Най-добрият човек, когото познавам”. Ако го видите спрян на улицата и го попитате да не му е прилошало, ще отвърне: „Извинявай, видях пред мен три мравки. Правя им път да минат!”.
Изберат ли го за почетен пловдивчанин, може би за първи път ще вземе автограф и от себе си. Категорично ще се откаже от привилегията, която се пада на получилите званието – могат да ползват градските автобуси безплатно. Не го блазни файдата: „Важното е да ходя с вдигната глава по улиците!”, изповядва.
Вероятно има и такива, за които няма да е уместно Стефчо Автографа да бъде отличен. Според тях не върви смятан за чешит на града да е с това почетно звание. Защо пък не. На стълбището на Каменица е увековечен Мильо. И той беше градски талисман. Имаше несъгласни да бъде там. Такъв-онакъв, обаче, с него непрекъснато си правят селфита. И нашенци, и чужденци. Наобиколили го, все са усмихнати.