Даниел Вълчев говори по Националната телевизия. Не е тайна, че хората се вслушват в думите му, че е умен и се представя за уравновесен и че е типичен представител на онези юристи от Софийския университет, които бяха изстреляни изневиделица от илюзията Сакскобурготски по върховете на властта. казва, че най-голямата опасност за нашата демокрация е, когато политиците представят личните си интереси като обществени. Изтръпнах.
Николай МИЛЧЕВ
Ако има някой човек, влязъл с политиката, който по класически начин да е представил личните интереси като обществени, това е Симеон Сакскобурготски. Не мога да повярвам, че Даниел Вълчев нехае, че ние ще се сетим за това. Инерцията тогава беше толкова голяма, че личните му интереси и облаги на Симеон изглеждаха като компенсации за страдания в миналото.
Изведнъж всичко, което царската фамилия на Кобургите беше причинила на българите, се забрави, фамилията беше обгърната в легенди, след което легендата се разпадна. И зад всичките приказки за обществен интерес лъснаха имоти, банки, игри с държавния дълг, приватизации и реституции.
Я погледнете министрите от „царското“ правителство. Те уж дойдоха от Лондонското сити, за да се жертват за България, а пожертваха нашата наивност, нашата сантименталност, ако щете.
На пръстите на едната ръка се броят българските държавници, които не са стискали личния си интерес с две ръце и които не са разпускали държавния колан на харченето и грабенето.
Извинявайте, но аз не съм кокошка, на която ѝ е все едно какво зърно ѝ хвърлят и дали зърното всъщност не е кал и камъчета, и не съм магаре, което обикаля в кръг около някой кол, защото смята кола за център на света.
Казвал съм го и ще го кажа пак – имам дежавю, че се разиграва същата пиеса, каквато беше при Симеон. И сега – с Радев, пак се бута напред идеята за господарите на мълчанието и за борбата с олигархията, която борба като нищо може да се спечели за осемстотин дни.
Добре е, че ще има партия на Радев. Надявам се тя да промени много неща. Но тая тайнственост ме плаши и всякакви съображения, че щели да плюят по хората, които са в евентуалните листи на Радев, не издържа в моите очи. Прощавайте, но това ми прилича на игра на криеница.
Кога в края на краищата трябва да видим лицата на политическите си булки? Не е ли нормално да ги обсъдим, да им се радваме и да ги окуражим, ако има за какво, и да си кажем, ако нещо не ни харесва? Ами ако са булки втора употреба?
Докога ще подписваме празни чекове и ще се търси нашата любов единствено в аванс?
Уморих се да гласувам само със сърцето си, защото най-често то се е мамело и подвеждало, а дали идва ново време, човечеството се пита още от раждането на Христос.
Даниел Вълчев се позова и на двама големи български писатели – Алеко Константинов и Николай Хайтов. При Алеко Константинов ставаше дума за Солунската митница, на която чиновникът иска да обере каймака, а при Николай Хайтов – за това, че „едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш“.
Лошото е обаче, че в нашия, реалния свят, политическите Солунски митници, митнички и гишета са навсякъде, искането на политиците е огромно, а моженето и правенето – никакви ги няма.свободно слово, със съкращение, заглавието на Пловдивмедия