Публикуваме воното стихотворение на Николай Милчев. Написано е повод 150-госдишнината от Априлското въстание
Цял ден ми се плаче и всичко ми омилява.
Имам буца в гърдите и мъгла, и скръб.
Става дума за Априлското въстание и за тази наша държава,
която всеки път се ражда от смърт.
Бягам от големите приказки – опасни са много.
Искам здравец, искам дъжд, искам кал и барут.
Искам да помириша сняг, обгорен от олово,
и искам от пожарите да не вее студ.
Става дума за Априлското въстание, господа и госпожи наследници,
господа генерали и поети и други официални лица.
Става дума за простите и за учените, за богатите и за бедните,
става дума за всичките наши сърца.
Бягам от големите приказки, а ето че такива ги пиша –
смалявам се, смалявам се и все ме избива на вик.
Искам да се наведа над тревата и да я помириша
и искам да я близна с език.
Вкусът на тревата е зелен и дъждовен, и мокър –
няма начин тревата сега да мирише на кръв...
Става дума за Априлското въстание и за ножа, ударил о кокал,
става дума за зеленото знаме и за златния лъв.
Става дума за това, че лъвът на зеленото знаме е малък,
а големи и страшни са ноктите на малкия лъв.
Става дума за душите ни и за нашата българска слава,
става дума за безсмъртната българска смърт.
Боже господи, все се пазя от големите думи, а ето –
заприличах на тържествена проверка заря.
Цял ден ходя с мъгла и със скръб на сърцето
и ми е мъчно, и плача, и не мога да спра.